A Day In The Life Of An Unimportant Person
Събуждам се. Ах, сладък мой сън, защо трябва да напусна твоите граници? Петък е. Ох, слава Богу, мислех си че няма да го доживея. Прелистване на учебници и тетрадки. Ах, не е за вярване, имам само една мижава задачка. Ура! Хайде готово, бързо на закуска. Макарони. Половината за мен, моля, другата половина за кучето. Не съм гладна. Не че до вечерта ще ям друго и няма да съжалявам, но сега не ми е до това. Превъртам каналите, но заспивам на дивана. Ще кажеш че не съм спала като пън. Е не, ама да! Сънят ме победи. Сигурно се ядосва че съм го напуснала без да свърши и ме иска за себе си. Не се противя, и аз искам да съм при него.
О, аз имам физическо. Извънредно. В 11.20. Борба с раницата, която отказва да побере дрехите и учебниците ми едновременно. Като се замисля, и аз да бях раница, и аз бих протестирала. Идва майка ми и печели битката. Хайде да тръгваме! Е, няма да стане, баща ми е твърдо решен че ще настина. Събличай се и пак се обличай. Най-сетне! Не искам да закъснея, макар че знам че съм единствената която идва на време. Ах, съвест! Баща ми се ядосва на шофьорите, които показват своите умения по улиците. А пешеходците като обезумели претичват през улицата. Съжалявам ги, но ми се струва че сякаш нарочно се мятат в най-неподходящия момент. Е, успявам да стигна на време, бегом в съблекалнята!
В самата съблекалня се натъквам на изключително неприятен съученик, който също е дошъл на време. Излизам и го оставям да се облича на спокойствие. Да ама като му дам спокойствие, той решава да се облича половин час. Все пак излиза от там и успявам да си оставя нещата и да се облека. Заедно с още няколко гимназисти, които по чудо са дошли навреме, чакаме учителката. "Отивайте в спортния комплекс". Ах, вие, знаете какво не искам и нарочно ме карате да го правя!! Поне така ми се струва. Примирявам се и тръгвам след останалите. По пътя ме измъчват 300та метра, които чакат да бъдат избягани. От притесненията ми ме измъква неприятния мирис на изгоряло гориво, носещ се от такси, заседнало в пряспа до тротоара. От него изскача съученик и докато се усетя, всички бутат таксито освен мен. Явно сънят още иска да се върна при него. Или може би просто нещо ме е предпазило, защото аз съм мекушава и ще отида да помагам, ще се нагълтам с газове, и ще събудя приспаната астма. "Направи добро, яж говно" са казали българите. Ето ти на! Колко мразя когато българите са прави!
След битката с преспите успяваме да достигнем залата и с радост се втураваме вътре. Уви, там е по-студено от колкото навън! Върви бягай 50 и 300 метра, а после скачай на дължина и играй народна топка! След като някак изживявам всичко това се извинявам на учителката и пропускам последния рунд народна топка. Пусна ме! Беж, Лиске да бягаме, беж, Лиске да бягаме! Тротоар, пряспа, тротоар, пряспа, улица. Ха сега! Никой не спира. Накрая виждам две сравнително отдалечени коли, стискам зъби и тичам. Стъпвам в следващата пряспа и се оглеждам. Следва кратка радост над факта че съм жива. Хайде сега по заледената уличка. Тя е добре почистена и залята с луга (т.е. с вода, в която няма сол каквото и да казват), която хубаво е замръзнала, а премахнатият сняг лежи по тротоарите. Чудесно. Вървя и мислено чувам какво ми говорят въображаемите ми приятелки, седнали на раменете ми. И аз им отговарям, пак мислено. Чиста телепатия! Целта и е да продължа да изглеждам "нормална"в очите на другите. Доколкото мога. И изведнъж, в блажения ми разговор се натрапва една баба. Разбирам, че от толкова ходене човек се изпотява, особено ако носи тежко. Кимвам и започвам да се смея, но тя очевидно не го мисли за забавно, защото ме изглежда на кръв и хлътва в един блок. Успех в следващите ти походи, бабо! Вървейки се сещам че имам пръсти. Дали още функциунират? Мърдам ги, но не усещам много. Започвам да се щипя, но без ефект. Дали пък не сънувам отново? Надали, сънят ме обича, той никога няма да ме атакува с баби и таксита. След малко идват игличките. Те са малки и невидими, но ги усещам в пръстите си. Изпитвам мазохистична радост при пристигането им, защото те ми казват че все още не съм саката. Отново "Ура!" и влизам в училище. Иронично, но все пак се радвам, че съм там - има работещо парно! Сега съблекалнята е само моя, обличам се от раз и бягам в стаята.
А там... Ах, тишина! Блажено полагам глава на чина и мълча. Въображаемите приятелки обаче не. Но те не пречат. Само те са способни да говорят толкова много, без да пречат на моята блажена тишина. Но ето че противният съученик от преди влиза и започва да говори. Имахме ли домашно? Много ли? А, той го имал. Сутринта станало еди си какво. Изобщо не го слушам, но кимам с разбиране и дори казвам "аха". Ей сега щял да се върне. Хич да не се връща! Тичам до вратата и я затварям в знак на протест. Искам да съм сама, хората ме дразнят. Влизат съученички и пак се започва. Имахме ли домашно? Много ли? Може ли да го препишат? Ама от учебника? А, тя не разбрала. Абе мързяло я да препише. И тя ей сега щяла да се върне. Марш! След това всички се връщат накуп, заедно с ученици от по-горните класове. Чалга. Това звучно име ме пронизва и сякаш умирам по малко отвътре щом го чуя. А щом чуя самата чалга ми се ще да скоча през прозореца, за да се махна. "Две неща пожелавам си за нощта. Едното си точно ти, другото ми го подари.". И аз получих две неща. Едното е досада, другото главоболие. Рисувам и се опитвам да се отнеса в своя happy place. Тъкмо да пожъна успех и учителката влиза.
Кара ме да отида с изтъкната чалгарка и противния съученик в края на стаята и да решаваме задачи. Тоест аз да ги решавам, а те да ги пишат. Другите - изпитване. Над мен се изсипва порой от листи с елементарни задачи от типа на "Начертайте графиката на функцията у=2х". Аз обаче не смогвам с всичко и решавам грубо по една задача на всекиго. Евала, имат тройки! Помагам и следващия час по математика, но с половин ухо слушам и речта на учителката за функция на модул. Ъ? Да, добре че имам учебник та от него да получа представа...
Английски... Имаме 5 страници елементарен преговор от наученото преди това, което ми се струва като векове. Сегашно просто. ДЪН ДЪН ДЪНННН, оплаквания. Докато те изразят колко са ядосани на учителката за тези задачи, аз ги свършвам и пак рисувам. Здравей, happy place! После обаче трябва да ги проверяваме и с огромно нежелание следя какво говорят и къде сме стигнали. Искам да учим друг език. Немският ще ни е втори език след година. Аз обаче знам много неща за него. Мога да кажа "йа" и "найн", както и "картофен", защото от опит с една приятелка научихме, че "потатен" не става. Ха, кой като мен?! Но защо не учим немски като първи език или поне френски? Защото другите предпочетоха английският, който учим от осем години. Питам ги защо. Отговорът - мързел!
Слушам още чалга, избутвам още няколко часа и успявам да се добера до двата часа музика в края на деня. Изненада, часът е само един! О, Пресвети Състрадателен Учителю! Гледаме "Амадеус", т.е. трима гледаме, а останалите слушат (и по-лошо, пеят) чалга зад нас.
"Амадеус" е единственото нещо, което поддържа моята надежда за оцеляване този ден. Моето сърчице копнее да надникне в пищните периоди между Барок до Романтизъм. Уви, комичната част на филма е приключила, Моцарт е пияница, жена му го напуска, а той е едва ли не луд. Съжалявам го. Понякога имам чувството че го разбирам. Сигурно нищо не разбирам, но какво пък. Все пак не се оставям на съжалението и се наслаждавам на красивите дрехи и на прекрасния дом на самия Моцарт. Пак потъвам в мечти и се събуждам в света на "Амадеус". И после ми казват да си тръгвам. Смесено чувство на разочарование от ранния край на киното и радост от ранния край на училището. Пъхам се в колата и се прибирам.
Спокойствието все пак съществувало!
О, аз имам физическо. Извънредно. В 11.20. Борба с раницата, която отказва да побере дрехите и учебниците ми едновременно. Като се замисля, и аз да бях раница, и аз бих протестирала. Идва майка ми и печели битката. Хайде да тръгваме! Е, няма да стане, баща ми е твърдо решен че ще настина. Събличай се и пак се обличай. Най-сетне! Не искам да закъснея, макар че знам че съм единствената която идва на време. Ах, съвест! Баща ми се ядосва на шофьорите, които показват своите умения по улиците. А пешеходците като обезумели претичват през улицата. Съжалявам ги, но ми се струва че сякаш нарочно се мятат в най-неподходящия момент. Е, успявам да стигна на време, бегом в съблекалнята!
В самата съблекалня се натъквам на изключително неприятен съученик, който също е дошъл на време. Излизам и го оставям да се облича на спокойствие. Да ама като му дам спокойствие, той решава да се облича половин час. Все пак излиза от там и успявам да си оставя нещата и да се облека. Заедно с още няколко гимназисти, които по чудо са дошли навреме, чакаме учителката. "Отивайте в спортния комплекс". Ах, вие, знаете какво не искам и нарочно ме карате да го правя!! Поне така ми се струва. Примирявам се и тръгвам след останалите. По пътя ме измъчват 300та метра, които чакат да бъдат избягани. От притесненията ми ме измъква неприятния мирис на изгоряло гориво, носещ се от такси, заседнало в пряспа до тротоара. От него изскача съученик и докато се усетя, всички бутат таксито освен мен. Явно сънят още иска да се върна при него. Или може би просто нещо ме е предпазило, защото аз съм мекушава и ще отида да помагам, ще се нагълтам с газове, и ще събудя приспаната астма. "Направи добро, яж говно" са казали българите. Ето ти на! Колко мразя когато българите са прави!
След битката с преспите успяваме да достигнем залата и с радост се втураваме вътре. Уви, там е по-студено от колкото навън! Върви бягай 50 и 300 метра, а после скачай на дължина и играй народна топка! След като някак изживявам всичко това се извинявам на учителката и пропускам последния рунд народна топка. Пусна ме! Беж, Лиске да бягаме, беж, Лиске да бягаме! Тротоар, пряспа, тротоар, пряспа, улица. Ха сега! Никой не спира. Накрая виждам две сравнително отдалечени коли, стискам зъби и тичам. Стъпвам в следващата пряспа и се оглеждам. Следва кратка радост над факта че съм жива. Хайде сега по заледената уличка. Тя е добре почистена и залята с луга (т.е. с вода, в която няма сол каквото и да казват), която хубаво е замръзнала, а премахнатият сняг лежи по тротоарите. Чудесно. Вървя и мислено чувам какво ми говорят въображаемите ми приятелки, седнали на раменете ми. И аз им отговарям, пак мислено. Чиста телепатия! Целта и е да продължа да изглеждам "нормална"в очите на другите. Доколкото мога. И изведнъж, в блажения ми разговор се натрапва една баба. Разбирам, че от толкова ходене човек се изпотява, особено ако носи тежко. Кимвам и започвам да се смея, но тя очевидно не го мисли за забавно, защото ме изглежда на кръв и хлътва в един блок. Успех в следващите ти походи, бабо! Вървейки се сещам че имам пръсти. Дали още функциунират? Мърдам ги, но не усещам много. Започвам да се щипя, но без ефект. Дали пък не сънувам отново? Надали, сънят ме обича, той никога няма да ме атакува с баби и таксита. След малко идват игличките. Те са малки и невидими, но ги усещам в пръстите си. Изпитвам мазохистична радост при пристигането им, защото те ми казват че все още не съм саката. Отново "Ура!" и влизам в училище. Иронично, но все пак се радвам, че съм там - има работещо парно! Сега съблекалнята е само моя, обличам се от раз и бягам в стаята.
А там... Ах, тишина! Блажено полагам глава на чина и мълча. Въображаемите приятелки обаче не. Но те не пречат. Само те са способни да говорят толкова много, без да пречат на моята блажена тишина. Но ето че противният съученик от преди влиза и започва да говори. Имахме ли домашно? Много ли? А, той го имал. Сутринта станало еди си какво. Изобщо не го слушам, но кимам с разбиране и дори казвам "аха". Ей сега щял да се върне. Хич да не се връща! Тичам до вратата и я затварям в знак на протест. Искам да съм сама, хората ме дразнят. Влизат съученички и пак се започва. Имахме ли домашно? Много ли? Може ли да го препишат? Ама от учебника? А, тя не разбрала. Абе мързяло я да препише. И тя ей сега щяла да се върне. Марш! След това всички се връщат накуп, заедно с ученици от по-горните класове. Чалга. Това звучно име ме пронизва и сякаш умирам по малко отвътре щом го чуя. А щом чуя самата чалга ми се ще да скоча през прозореца, за да се махна. "Две неща пожелавам си за нощта. Едното си точно ти, другото ми го подари.". И аз получих две неща. Едното е досада, другото главоболие. Рисувам и се опитвам да се отнеса в своя happy place. Тъкмо да пожъна успех и учителката влиза.
Кара ме да отида с изтъкната чалгарка и противния съученик в края на стаята и да решаваме задачи. Тоест аз да ги решавам, а те да ги пишат. Другите - изпитване. Над мен се изсипва порой от листи с елементарни задачи от типа на "Начертайте графиката на функцията у=2х". Аз обаче не смогвам с всичко и решавам грубо по една задача на всекиго. Евала, имат тройки! Помагам и следващия час по математика, но с половин ухо слушам и речта на учителката за функция на модул. Ъ? Да, добре че имам учебник та от него да получа представа...
Английски... Имаме 5 страници елементарен преговор от наученото преди това, което ми се струва като векове. Сегашно просто. ДЪН ДЪН ДЪНННН, оплаквания. Докато те изразят колко са ядосани на учителката за тези задачи, аз ги свършвам и пак рисувам. Здравей, happy place! После обаче трябва да ги проверяваме и с огромно нежелание следя какво говорят и къде сме стигнали. Искам да учим друг език. Немският ще ни е втори език след година. Аз обаче знам много неща за него. Мога да кажа "йа" и "найн", както и "картофен", защото от опит с една приятелка научихме, че "потатен" не става. Ха, кой като мен?! Но защо не учим немски като първи език или поне френски? Защото другите предпочетоха английският, който учим от осем години. Питам ги защо. Отговорът - мързел!
Слушам още чалга, избутвам още няколко часа и успявам да се добера до двата часа музика в края на деня. Изненада, часът е само един! О, Пресвети Състрадателен Учителю! Гледаме "Амадеус", т.е. трима гледаме, а останалите слушат (и по-лошо, пеят) чалга зад нас.
"Амадеус" е единственото нещо, което поддържа моята надежда за оцеляване този ден. Моето сърчице копнее да надникне в пищните периоди между Барок до Романтизъм. Уви, комичната част на филма е приключила, Моцарт е пияница, жена му го напуска, а той е едва ли не луд. Съжалявам го. Понякога имам чувството че го разбирам. Сигурно нищо не разбирам, но какво пък. Все пак не се оставям на съжалението и се наслаждавам на красивите дрехи и на прекрасния дом на самия Моцарт. Пак потъвам в мечти и се събуждам в света на "Амадеус". И после ми казват да си тръгвам. Смесено чувство на разочарование от ранния край на киното и радост от ранния край на училището. Пъхам се в колата и се прибирам.
Спокойствието все пак съществувало!
No comments:
Post a Comment